ЧАКАНИЯТ ГОСТ
В малко провинциално градче цареше трескава подготовка за коледния празник. Мразовитите дни не спираха жителите да направят последни приготовления за празника.
Тихо и спокойно обаче беше в дома на Аничка, която живееше само със своята майка. Преживяваха трудно след загубата на баща й, а неприятностите и несгодите се нижеха една след друга. Мама Ваня беше шивачка и неуморно работеше вкъщи, за да може да отглежда малкото си момиче.
То беше кротко и любопитно шестгодишно момиче, което обичаше да слуша истории за невероятни неща и събития, които се случват в този свят или за това, което се е случило в далечни, далечни времена. Особено обичаше историите за живота на Исус Христос, които баба й, на която гостуваше често, разказваше и четеше от детската Библия.
Особено любими й бяха вечерите, когато сядаше близо до печката и докато майка й довършваше последната си поръчка, я засипваше с въпроси, които се въртяха в малката й главица.
Така, малко преди Бъдни вечер, Аничка прелистваше своята ценна библийка и неочаквано попита майка си:
– Мамо, защо хората чакат да се роди Исус Христос? Той не носи подаръци като дядо Коледа?!
Мама Ваня вдигна поглед от ръкоделието си, усмихна се, погали нежно детето и отговори:
– С раждането си Исус Христос ни носи нещо много по- важно от подаръците, Ани. С Него идват надеждата за по-добър живот, любовта му и доброто към нас, хората, които трябва да предадем на ближните си.
Аничка мълчеше замислено, като че ли осмисляше думите на майка си и отново попита:
– А ние ще го видим ли като се роди?
– Всички християни вярваме в това Свято събитие, защото то се случва вътре в нас. Бог се ражда в нашите сърца за да освети пътя ни за едно ново начало. И ще Го види всеки, който Му е отвори вратата си.
– Ако дойде у нас, ние ще му отворим, нали, мамо?- продължаваше разпалено да пита Аничка.
– Разбира се, мила! А сега е време за лягане, иначе как ще посрещнеш Спасителя!
При тия думи, детето скочи бързо, целуна майка си и се отправи към стаята си.
– Лека нощ, мамо!
– Лека нощ, скъпа!
На другия ден снегът валеше на парцали, а скрежът бе покрил прозорците с такива шарки, че Аничка едва виждаше улицата. По тротоарите не се виждаше жива душа. Момичето въртеше очички на всички страни и се надяваше от някоя улица да се зададе Исус. << Как ли изглежда и как ще го позная?>>-питаше се детето.
Изведнъж Аничка видя на улицата момиче на същата възраст като нея. То беше много зле облечено: якето му беше окъсано и парцали висяха от него, а ръкавите му бяха толкова къси, че ръцете му бяха посинели от студ. То спря точно срещу прозореца им и Аничка забеляза, че нещастното момиче трепери цялото.
-Мамо, на улицата стои едно бедно момиче, трепери от студ.
Майката отиде до прозореца и погледна навън.
– Горкото дете! – промълви тя.
– Мамо, може ли да извикаме момичето при нас, за да се стопли? – попита Аничка
– Да, разбира се! – отговори мило майката, – ще сложа дърва в печката.
Аничка изтича на улицата.
– Хей, момиче! – извика тя и му помаха с ръка.
Момичето не помръдна и трепереше както преди. Аничка изтича до него, хвана го за ръка и го завлече към къщи. Настани го пред печката, а майката му сипа чай за се стопли.
– Нямаш ли си дом? – попита домакинята, гледайки момичето с любопитство. То поклати глава отрицателно и сведе поглед надолу. Скоро розовият цвят на лицето му се възвърна, а бузките му почервеняха. Мама Ваня сложи топлото ядене и хляба на масата и дълго време наблюдава прегладнялото дете как бързо нагъваше.
Аничка се приближи към майка си и тихо пошушна:
-Мамо, ти видя ли скъсаното яке на детето? Може ли да му подарим моето ново палтенце, което ти ми уши?
– Да, но ти нямаш друго. С какво ще излизаш навън?- отвърна изненадано майката.
– Ще си нося старото, то е още здраво.-умолително настояваше дъщеричката.
-Е, добре тогава. Да му направим подарък!- не устоя на молбите майката.
След като се нахрани, гостенката се изправи> Облече новото палтенце, а то сякаш беше шито за него. Благодари им, сбогува се и си тръгна.
Аничка изтича до прозореца и проследи с поглед момичето , което вече бързо и лесно вървеше по алеята.
Минаха още няколко часа. Шестгодишната благодетелка търпеливо чакаше скъпия си гост, но Христос не се появяваше.
Точно преди обяд Федя видя стар нещастен човек на мястото, където наскоро стоеше момичето. Вървеше залитайки и подпирайки се на тояга; Той сякаш напрягаше последните си сили, за да не падне.
– Мамо, нека да му помогнем! Трябва да си почине малко и да се стопли.- каза Аничка на майка си, която също стоеше на прозореца.
– Добре, спасителке! – каза усмихнато жената и излезе навън със детето си.
Те хванаха стареца за ръцете и го въведоха в къщата, като го подкрепяха от двете страни. Тук го сложиха пред огъня, изсушиха мокрите му дрехи, нахраниха го и го напоиха.
Старецът се усмихна радостно, суровият израз на лицето му се смекчи, а очите му заблестяха. След като поседя около час, той се изправи, взе тоягата си и каза:
– Сега мога да продължа, няма да ми е трудно да стигна до старческия дом . Бог да ви благослови, добри хора, за това че помагате на хора в нужда. Господ ще ви възнагради за вашата доброта.
И той се сбогува и излезе навън. Ани се чувстваше много щастлива от постъпката си. Тя видя, че очите на стареца блестяха като звезди и й се стори, че стаята стана по-светла и по-весела.
Изведнъж си спомни, че скоро не е поглеждала през прозореца. Ами ако точно по това време Христос мине!? Втурна към прозореца и започна да се оглежда още по-внимателно надясно и наляво.
Мина време, започна да се стъмва и в тъмнината Аничка едва различаваше предмети на улицата.
– Той не идва! – прошепна тя с въздишка и в сърцето й се прокрадна горчиво чувство на тъга.
<<Ами ако дойде късно вечерта? Ще мога ли да Го видя и разпозная в тъмното? >> разсъждаваше на ум момичето.
Точно в този момент на вратата се почука. Аничка затрепери от радост.
– Това е Той! – възкликна тя. И преди майка й да успее да стане от мястото си, детето вече беше до вратата и я отвори широко.
На прага стоеше бедна жена, цялата в дрипи, с дете на ръце.
— Ще ме приютите ли само за през нощта, за бога? — с отчаян глас каза тя. – Студено е, а аз няма къде да нощувам с детето. То е болнаво и тръгнах на поклонение до храма в Святата нощ, но нямам вече сили, а и детето е гладно .
– Мамо – прошепна Аничка на майка си, – има място, нека да я пуснем да преспи.
– Влез, влез – каза жената, – стопли се! Няма да те оставим да замръзнеш с детето навън.
Жената влезе, олюлявайки се. Тя беше толкова слаба, че едва държеше детето в ръцете си. Без да каже дума, тя се отпусна на един стол.
Домакинята започна да подрежда масата- скромна, но вкусна вечеря. А когато извади хляба от печката…, се разнесе аромат на празник. Нахраниха се, поприказваха приятно и се приготвиха за лягане. Настаниха гостенката да легне с детето в стаята на Аничка.
Нощта падна, но Христос все още не идваше. Жената и детето вече спяха дълбоко. Майката шеташе из стаята, подреждаше я, а малката Аничка отново се качи на стола до прозореца, притисна се към стъклото и погледна към тъмната улица. Чувстваше се едновременно щастлива и в същото време нещастна. Радваше, че бедната слаба жена може да спи в топла стая, че старият просяк се стопли с тях, че бедното изстинало момиче получи ново палто, но се разстрои, че очаквания Христос не дойде.
<<Добрият Христос толкова много обича децата! Защо Той не дойде при мен?>>– и както си помисли така, момчето сложи глава на възглавницата и заспа дълбоко.
На сутринта, когато Аничка се събуди, жената и детето вече си бяха тръгнали.
Мама Ваня отново шиеше и видимо бързаше да свърши поредната си поръчка. Детето се доближи до нея, целуна я и седна на любимото си място. Мълчеше. Лицето му излъчваше тъга и разочарование. Майката я погледна и попита:
– Честито Рождество Христово, скъпа! Защо си унила така? Свят празник е!
– Честито Рождество, мамо! Надявах се Исус да дойде…
Майката остави настрани работата си, протегна ръце към детето си, взе го в скута си и го целуна по челото.
-Ани, ти вече три пъти се срещна със Спасителя. Той беше тук и ти го прие не само в дома ни, но и в сърцето си. Първият път беше, когато доведе бедното момиче и му даде новото си палто. Вторият път беше, когато стопли и нахрани стария човек, а третият път- ти приюти в стаята си горката жена и детето й. През целия ни живот Бог ни се явява под различни форми, но не винаги го разпознаваме. Помни, дете мое, когато помагаш на своя слаб, болен, беден брат, ти помагаш на Божия Син. Както децата, така и бедните, той обича страдащите повече от себе си. С направените добрини ти допусна Бог да се роди в сърцето ти, подражавайки на Неговото милосърдие. Той ще изпълни душата ти с радост, мир, любов и ще освети пътя ти, защото ти позволи това да стане.
Това е Рождество Христово- празник, който се случва в душите и сърцата ни.
След тези думи Аничка се почувства озарена и щастлива. Бог се роди!
За Седми таблин међународи божићни конкурс
Дария Владиславова Главинкова, V клас, ОУ „Д-р Петър Берон“, гр. Плевен, България
Ръководител: Анелия Яхорова Атанасова
Прво место на Седмом таблином међународном божићном конкурсу у категорији литерарни радови средњи узраст
