БЛАГОДАРЯ ЗА ЗНАКА, БОЖЕ!
Когато момчето се събуди, видя че баща му беше легнал неподвижен на леглото. Майка му я нямаше. Той зави баща си с едно одеяло. Тихата му кашлица днес го плащеще повече от силната снощи. Позвъни на майка си. Тя вдигна, но не беше нейния глас.
-Ало мамо!-каза момчето,-къде си?
-Мило, аз не съм майка ти, аз съм лекарка, която лекува майка ти от нова болест-каза непознатият глас. Как се казваш миличък?
-Казвам се Вики… Виктор.
-Аз съм доктор Глен…
Другото бяха опити да го успокои. Момчето затвори телефона и написа в търсачката болницата на доктор Глен. Излезе му местоположението й и Виктор тръгна. Кабинетът на доктор Глен беше на първият етаж. Той видя през големия прозорец, как докторката преглежда майка му. Не можеше да направи нищо. Докато гледаше през прозореца, охраната дойде и го заведе в една стая.
-Как се казваш?- попита охраната
-Виктор.
-Фмилия?
-Бориславов.
– Години?
-10.
-Клас?
-Защо е този разпит?-попита вече изнервено Виктор,-Какво е станало с майка ми? От какво е болна? Кога ще си дойде в къщи? Отговорете ми!
Виктор блъсна охраната и изтича навън. Погледна през прозореца на кабинета на доктор Глен, но майка му я нямаще там. Докторката също. Виктор се прибра вкъщи и завари вратата разбита.Там беше същата докторка и този път преглеждаше баща му. Виктор изкреща към нея.
-Вие сте доктор Глен! Къде е майка ми? Какво е станало с баща ми?
– Изведете момчето от тук- извика докторката към санитарите, дошли с линейката
– Не, оставете ме, къде е майка ми?
– Тя почина мило-промълви докторката,- остави ме поне да опитам да спася баща ти. Той е болен от същото.
– Не не може да умре, каква болест, тя беше добре…беше…
И докато Виктор говореше мониторът на бащата показа права черта.
Доктор Глен прегърна момчето. Маската й беше мокра от сълзи. Сега тя беще най-близкият човек на Виктор.
След погребението, той остана при нея, щом всички опечалени се разотидоха. Тя също нямаше семейство.
-Искаш ли да дойдеш с мен вкъщи- предложи доктор Глен (и щом видя колебанието в очите му продължи)- Ще те взимам и в болницата да ми помагаш, заедно да се боримс болестта?
– Ще получа ли престилка като твоята?- попита момченцето
-Да.
-Ще дойда. Но първо ще запаля две свещички в църквата.
-Добре, ще отидем двамата- каза доктор Глен и улови ръката му.
2 години по късно…
-Нови 23 случая, трябват ни ваксини!
-Вече са 30, госпожо Глен!
-Професор Глен, камиона докара още тестове.
-Професор Глен, викат Ви, искат да кажете няколко думи…
-Добре, добре…
-Професор Глен докъде сте с ваксината?
-Все още е в процес на тестване, има някои рискове и странични ефекти…
-Как постигнахте такива резултати?
-С помощта на моя приятел…
Виктор излезе пред журналистите
– Но…той е още дете!
– Помага Ви едно дете!?
– Той е много по-възрастен, от мнозина от вас, заради онова, което е преживял- каза професорката.
– Майка ми и баща ми бяха болни от Ковид- 19. В деня на погребението им с професор Глен си обещахме да намерим лек за болестта.
– И затова е време да се връщаме на работа.
-Чакайте, професор Глен.
-Доктор Глен!
-Госпожице Глен!
Виковете на журналистите останаха далеч. Глен и докторката отново бяха сами. Тя го наблюдаваше, как облича престилката си за да влезе в лабораторията. Не посегна към своята.
– Какво има?- попита Виктор
– Трябва да продължиш без мен- каза с уморена усмивка тя…и аз вече съм болна, Вики.
Той се разтрепери, очите му се изпълниха със сълзи
– Не,не,първо мама после тати а сега и ти…но как толкова се пазеше. Как е възможно.
– Заразих се сама, нарочно
– Защо го направи- изплака Виктор
– Само така можехме да изолираме вируса и да проследим промените му. При останалите е твърде късно…Вземи (тя подаде на детето една епруветка)…той е тук- с короната си, но и с всичките си слабости. Открий ги, довърщи започнатото…заради рдотелите си, заради мен…
Той погреба госпожица Глен до тях. Отиде в църквата, този път съвсем сам, затвори очи над трите горящи свещички и прошепна:
-Боже, моля те дай ми знак…знак, че ще успея да го победя.
В този момент короната от бодливи клони на гледичия се изхлузи от главата на дървената статуя на Исус и падна в краката на момчето. То я взе и не я върна.
-Благодаря за знака Боже- каза Виктор и тръгна решително с короната от тръни в ръка към болницата.
За Шести таблин међународни божићни конкурс
Деян Пламенов, 11 г. гр. София, България
Майка: Виолета Петрова
