МАНАСТИРЪТ
„Слизаме,- извика Учителката, – вървете след мен
и не вдигайте шум! Това е свято място.”
Манастирът ни прегърна
с топла прегръдка на приказен старец,
миришещ на чисто- на гора и тамян.
Гледах дългите му етажи
с многото врати към усамотени стаи.
и монасите сновящи като мравки из тях.
Гледах пъстрилото от гости на двора му-
такива като мен, пръснати сякаш сватбени бонбони
върху калдъръма.
После всички влязохме в Църквата
Усетих върху себе си очите на иконите
и песента на хоровете- вътре в гърдите ми,
докато палех свещ и си мислех
за Mама, за Брат ми, за теб,
Татко.
Как винаги се притесняваш за мен,
но се стараеш да го скриеш зад шега:
„Да слушаш учителката, че иначе няма да преминеш
през процепа на Пещерата…”
(всички манастири крият такива изпитания)
Как ти самият не обичаш да пътуваш,
но ме пускаш на всички екскурзии.
Как не вярваш особено в Бог,
но нямаш нищо против да посетя обителта му.
С парите, които ми даде на тръгване
купих подаръци- за Мама, за Брат ми, за теб-
по едно осветено камъче от Манастира
Когато ти го подарих, ти се усмихна и каза
„Не хапна ли нещо? Не си ли взе нещо за теб?”
После ми показа новата игра, която си измислил,
за да можем да играем у дома четиримата.
Един следобед,
докато вървяхме заедно през парка от училище към къщи
и ти ми разказваше митът за Адмет и Алкеста,
аз си спомних думите на Учителката.
„Татко, ние с теб сме като Църква и Манастир.”
Ти ме погледна изненадан.
„Църква без манастир може да има, но Манастир без църква- не.
Ти си моята църква, татко, а аз –твоят Манастир…”
„Обратното е, Криси- каза ти развълнуван,- аз не мога без теб!”
Коленичи до мен и ме прегърна.
За Шести таблин међународни божићни конкурс
Кристияна Пламенова, 13г., 55-то училище „Петко Каравелов“, гр. София, България
